Защо трябва да спрем сегрегацията на децата по възраст: Част II*
* Превод на статията на проф. Питър Грей, публикувана на уебсайта на Psychology Today на 17.09.2008 г.
През почти цялата човешка история, детската игра се е случвала в среда със смесени възрастови групи. Биологичните основи на играта се развиват, за да служат на образователните цели там, където почти не се среща разделяне на деца по възраст. Антрополози, изследващи играта в племена на ловци-събирачи, посочват, че една типична група за игра се състои от деца на възраст между 4 и 12 години или 8 и 17 години. Когато наблюдаваме игра във възрастово-сегрегирана среда (каквато е училищната площадка) – където 6-годишните могат да играят само с други 6-годишни и 12-годишните могат да играят само с други 12-годишни – всъщност наблюдаваме един продукт на нашето съвремие.
Да изучаваш играта на деца във възрастово-сегрегирана среда е все едно да изучаваш маймунки в зоопарка – наблюдаваш поведение насред неестествено ограничени условия. Маймунките в клетки показват далеч по-голямо ниво на агресия и доминиращо поведение отколкото тези в естествена среда и същото важи и за деца във възрастово-сегрегирана среда, сравнени с деца в естествена среда от различни възрасти.
В предната си статия описах как играта в смесени по възраст групи позволява на малките деца да участват в и да се учат от дейности, които инак биха били твърде трудни за осъществяване сами или само с връстници. В тази статия ще обърна внимание на някои качествени разлики между играта в смесена и във възрастово-сегрегирана група. Основната ми теза е, че:
Играта в смесена група е по-малко състезателна, по-творческа и по-благоприятна за практикуване на нови умения, отколкото във възрастово разделена група.
Накратко, играта в смесена група е по-игрива. Когато деца на много близка възраст играят заедно, конкурентността може да засенчи игривостта. Това е особено вярно за нашата съвременна култура, която поставя голямо ударение върху победата и всякакви начини за сравнение, за да се покаже кой е по-добър; ударение, подсилено от конкурентната, оценъчна училищна система. Обратното – когато деца с големи разлики във възрастта играят заедно, фокусът се измества от това да победиш някого към това да се забавляваш. Няма място за гордост за по-голямото, по-едро, по-можещо дете, което побеждава много по-малкото от него, а и по-малкото няма никакви очаквания да победи по-голямото. И затова играят по-спокойно, забавляват се повече и променят правилата в движение така, че играта да е достатъчно забавна и предизвикателна за всички. Тази игрива нагласа улеснява творчеството, експериментаторството и усвояването на нови умения, докато сериозната нагласа пречи и принуждава човек да разчита главно на стари и добре овладени умения (нещо, което ще разгледам в подробности в друга статия).
Моите систематични проучвания на играта в смесена група бяха проведени главно в училище „Съдбъри Вали“, където, както споменах в предната статия, деца на възраст от 4 до 18 години са свободни да общуват помежду си както и когато пожелаят. В свое есе, което съставя няколко години след като завършва „Съдбъри Вали“, Майкъл Грийнбърг описва играта на футбол в смесена група. Ще си позволя да цитирам доста обширна част от него, защото вярвам, че тя показва по прекрасен начин предимствата на играта в смесена по възраст група:
„Някой казва „Хайде да играем футбол“ на други. На когото му се играе в момента, идва на игрището. Има 6-годишни, 10-годишни, 18-годишни, някой от персонала или пък родител, на когото му се играе. Има и момчета, и момичета. Отборите се заформят с внимателен подбор така, че да се получат равностойни съперници … това доста често води до вариант, в който в единия отбор влиза доста по-голямо дете, което играе добре, а в другия се насочва „армия“ от 6-годишни, които да му пречат. Всички искаме равностойни отбори, защото играем за забавление. Не е забавно да играеш с неравностойни отбори. … Играеш ако искаш и то толкова, колкото искаш. Винаги ще се намери някой, за когото победата е важна, но като цяло няма натиск и напрежение от съотборниците. На повечето не им пука кой ще спечели.
Можете да останете с впечатлението, че играчите не се стараят особено, но това не е така. Играта е забавна само ако полагаш усилия и се предизвикваш. Точно това е причината, поради която хората са измислили игрите като футбол изобщо. Да тичаш насам-натам без причина е скучно, но да тичаш и да се опитваш да вкараш топката между две греди, охранявани от хора, които се опитват да те спрат, е вълнуващо.
Хората, които практикуват спортове по начина, по който ние го правим (в училище „Съдбъри Вали“), научават много по-значими житейски уроци от тези, които могат да бъдат научени в регламентирани спортове с акцент върху представянето. Учат за работата в екип – не от типа „ние срещу другите“, а тази, в която разнообразна група от хора с разнообразни дарби се самоорганизират в името на обща цел – екипната работа на живота. Учат за съвършенството – не от типа „аз съм велик“, а това, което произтича от собственото поставяне на стандарти, към които да се стремиш, и усилието ти да ги постигнеш.
На 23 години съм и съм играл доста футбол. Би било доста глупаво от моя страна да се опитвам да съм по-добър от трите 8-годишни деца, които се струпват около краката ми всеки път, когато се опитам да ритна топката. Мисля, че 8-годишните са твърде заети да тичат около деца, които са с по метър по-високи от тях, за да се стараят да бъдат най-добрия 8-годишен. В тази игра, както и в истинския живот, единственият важен стандарт е този, който сам си поставяш. Една от дълбоките истини, които научаваш, е, че всички сме толкова различни един от друг, че е безсмислено да се подчиняваш на груповия натиск или сравнение. Ако си на 11 години и играеш само с други 11-годишни, е много трудно да прозреш тази дълбока истина, която отключва значението на съвършенството.
Учиш и отговорност, и въздържание. През всички години игра на американски футбол, футбол и баскетбол никога не е имало наранявания отвъд някоя обичайна драскотина. Играем с нормалните си дрехи без каквито и да е предпазни мерки, които обикновено се изискват. Как да си обясним това, при положение, че хората, които носят предпазно облекло, се нараняват един друг с тревожна честота? Защото в регламентирания, ориентиран към представянето, начин на практикуване на спорт (а и живота), е по-важно да спечелиш, отколкото да се стараеш да не нараниш някого. Затова няма значение колко много се говори за спортсменство или колко предпазни кори носиш; хората ще пострадат. Когато приемеш спорта (а и живота) като забавен, вълнуващ процес, като нещо, което правиш заради чистата радост и красота в него, тогава старанието да не нараниш някого, да не му попречиш да се наслади на същия този процес, става водещ приоритет.
Да участвам в активност, в която сблъсъкът между неравни тела, чрез екипна работа, преследване на собственото съвършенство, отговорност и въздържание, се преобразува в общ съюз на равни цели в преследване на смислено преживяване, е едно от най-дълбоките преживявания в моя живот. Сигурен съм, че е имало подобен ефект и върху другите.“
По време на нашите систематични наблюдения в училище „Съдбъри Вали“ (както отбелязах в предната статия), аз и Джей Фелдман записахме много случаи на игра във възрастово смесена група, които пасват добре на разказаното от Майкъл Грийнбърг. В един от тези случаи, например, Фелдман наблюдаваше как едно високо 15-годишно момче играе баскетбол с група доста по-ниски 8-10-годишни. По-голямото момче рядко стреляше, но пък отделяше доста време в игриво дриблиране докато бандата малки момчета, които съставляваха противниковия отбор, се опитваше да му открадне топката. Тогава той подаваше топката на единствения си 8-годишен съотборник и го окуражаваше да стреля. Като дриблираше и подаваше, по-голямото момче правеше играта по-забавна и предизвикателна не само за по-малките деца, но и за себе си. Да стреляш към коша е твърде лесно, за да е забавно, когато никой не е достатъчно висок, за да те блокира, но да дриблираш докато банда ниски хора се опитват да ти откраднат топката е чудесен начин да усъвършенстваш дрибъла си. Ето още един пример от една от нашите статии, който илюстрира творческото, безгрижно естество на спортната игра във възрастово смесена група:
„Във възрастово смесена игра на „залови знамето“ единият отбор, „Големите хора“, се състоеше от трима юноши и едно 11-годишно дете, а другият, „Ордите“, от десет 4-до-8-годишни и един 12-годишен. Лари (на 4 г.) често тичаше отвъд линията и биваше заловен от Сам (на 17 г.) по начин, който включваше много гъделичкане и отнасяне на Лари в привиден бой. Когато пускаха Лари, той изтичваше весело обратно на мястото си без да „влиза в затвора“. Често някой от „Големите хора“ навлизаше в територията на „Ордите“ не за да залови знамето, а просто за да потича наоколо докато банда малки деца го преследват. Явно никой не се интересуваше от победата, но когато „Ордите“ в крайна сметка заловиха знамето, всички избухнаха в радостни възгласи.“
По същия начин, настолните игри и тези на карти се практикуват по по-игриви, творчески и несъстезателни начини, когато обхващат деца със значителна разлика във възрастта отколкото само връстници. Фелдман наблюдаваше много игри на шах, които бяха на мода по времето на неговото изследване. Игрите между равностойни съперници изглеждаха доста сериозни; играчите искаха да победят. Игрите между неравностойни съперници с голяма разлика във възрастта бяха по-креативни и лековати. За да направят играта по-интересна, по-големите играчи обикновено сами се поставяха в трудно положение или подсказваха на по-малките по-добри ходове. Изглежда по-големите играчи използваха тези случаи, за да изпробват нов стил на игра, който не бяха готови да приложат в по-сериозна битка.
Някои от най-креативните и радостни образци на игра, на които ставах свидетел, обхващаха тийнейджъри и малки деца, които споделяха обща фантазна игра. Ето друг цитат, описващ подобна сцена, на която бях свидетел неотдавна:
„Седях си в игралната зала на училище „Съдбъри Вали“, преструвайки се, че чета книга, но всъщност тайно наблюдавах изключителна сценка. Едно 13-годишно момче заедно с две 7-годишни момчета съставяха, изцяло за собствено удоволствие, приказна игра с герои, чудовища и битки. 7-годишните радостно крещяха идеи за това, което се случва, а 13-годишното, което бе чудесен художник, подреждаше идеите в смислена история, която рисуваше на черната дъска с почти същата бързина, с която малките изстрелваха предложенията си. Играта продължи поне половин час – късчето време, което си бях отделил да наблюдавам преди да продължа нататък. Чувствах се привилегирован да се насладя на такова артистично творчество, което зная, че не може да бъде направено само от 7-годишни и почти със сигурност нямаше да бъде направено само то 13-годишното. Неограниченият ентусиазъм и творческо въображение на 7-годишните, които наблюдавах, в комбинация с усъвършенстваните разказвателни и художествени способности на 13-годишния, с когото играеха, осигуряваха точната химическа смесица, необходима за тази творческа експлозия."
Възрастовото смесване понякога е средство за съчетаване на способности.
Основната ми цел в това есе бе да разкрия стойността на играта между хора с различни способности. Все пак, преди да завърша трябва да добавя, че свободно избраната игра между хора с еднакви способности е също ценна. Като цяло, децата, които са на близка възраст, имат и по-близки способности, отколкото ако са на различни възрасти, но невинаги е така. В среда със смесени възрасти, човек, който е напред или назад от своите връстници в определена сфера, може да открие равностойни партньори сред по-големите или по-малките деца. Едно дете, на което катеренето по дървета не му се удава, може да прескача скали и дървета с по-малки деца без да се чувства постоянно изостанал и по този начин да подобри уменията си за катерене. Талантливият 11-годишен китарист, който е доста по-напред в музикалните си умения от своите връстници, може да свири с тийнеджъри на неговото ниво.
Фелдман наблюдаваше доста примери с ученици в „Съдбъри Вали“, които бяха напред за възрастта си с някои свои умения и често играеха с по-големи деца. Един от тези примери бе 12-годишният Ранди, отличен шахматист, който ходеше по турнири и имаше свое място в ранглистата. Единствените му партньори по шах в училище бяха Джак (на 17), Елана (на 17) и Кен (на 18). Всичките му сериозни игри, с които той отмерваше напредъка си, бяха с тези по-големи ученици. Той пробваше нови ходове с връстници и по-малки деца, но се тестваше в игри с ученици с по 5-6 години по-големи от него.
* Използваната снимка е от архива на Училище "Мечта".
